Тълпите- носачи на Новото и на Сътворението на „Новия свят” в творчеството на Христо Смирненски

- Секция Литература

Автор: sHadoW.

   Първото деситилетие на 20-ти век се характеризира от смесени чувства. Докато символистите като Димчо Дебелянов, Лилиев пресъздават една атмосфера на песимистични чувства, то „бардът на революцията „ пише вдъхновени оди за „тълпите” и „червените ескадрони”. Творчеството на Христо Смирненски успява да направи  сложният преход от символизма към реализма,  подчинявайки своето творчество  на движението към колективизъм и конструктивизъм, по тази причина е наречен „велик преобразувател”. „Слънчевото дете” разкрива новите политически и културно-естетически изменения в национален и световен мащаб. Неговата поезия се свързва с революционната активизация на човечеството в порива му към обществено обновление, равенство и справедливост. Смирненски разкрива връзката на човека със света и търси място на човека в този свят („Юноша”)

    Централен за поезията на Смирненски е образът на обезправения, социално потиснат, духовно обезличен, но същевременно възраждащ се човек – „гладиатор”, „работникът”, „пролетарий”, „каменарче”. Поезията му е концентрирана върху мястото на този човек в променящия се свят. Самият човек е представен във вътрешната му противоречивост – като социално жертва на времето, но и като двигател на обществените промени и творец на бъдещето. Революцията в творчеството на Смирненски е видяна като средство за осъществяване на прекрасното – „Светлина”, „красота”, „висини”. Бунтът ще изведе човека до светлината и прозрението ...на „новия Ден”. Той ще разруши „Стария свят” и на негово място ще сътвори основите на „Новия свят”, където ще има справедливост и обществена хармония.

    Революцията у Смирненски неминуемо е обвързана с образа на „тълпите”.Силно естетизирана, „тълпата” у „слънчевото дете” е доброто и правдата, защото е множество, докато злото и неправдата са винаги самотни. „Светлината”, „ красотата”и „висините” са постижими само колективен.  „Дяволските съблазни” могат да погубят единицата, но не и масата. В тази епоха „тълпата” става новият разум, който създата бъдещето и организира живота. „Улицата” и „градът”, от своя страна, които у символистите на човешкото обезличаване и падение, тук стават кръстопът и арена на класовата борба. „Тълпите” носят силата преобразител, която  никой не може да спре, оспорва и оборва.

    Колективният образ на тълпите е този, който ще направи промяната, ще донесе новото в поезията на Христо Смирненски. В българското културно пространство това е нов,макар вече проявен символ. Тълпите за пръв път се появяват в поезията на индивидуалистите, но в тяхното разбиране те символизират негативното и враждебното.ПО-късно второто поколение, това не символистите, усложнява образа на тълпата. Тя продължава да се възприема като нещо заплашително, сиво, бездушно, но заедно с това започва да се свързва с образа на града като негов продукт.

    При Смирненски обаче тълпите са истински носители на новото, светлината,деня. В стихотворението „Ний”, „Тълпите”, „Улицата”, „Утрешния ден”, „Бунта на Везувий” той изгражда колективния образ на „творците на блага”. В техните гърди постепенно се събира свещеният гняв, който в съдния ден ще избухне и ще помете порочния разгул на разблудния празник. Но и още нещо - именно тълпите са тези, които дават сътворителски вик: „Да бъде ден!”. Особено показателно е преобръщането на гледната точка на лирическия герой – той вече не иска да бъде АЗ, а НИЕ. В това НИЕ той открива новата сила на човека, способността му да се превръща в един нов вид творец- не само на блага, потрбявани от друг, но и на световен ред.

    Не е трудно да се открие в образа на създадения от Смирненски свят именно моралната причина за извършващия се грандиозен преход на революцията .Старият свят трябва да бъде разрушен, защото е грешен и на негово място да се изгради нов, основан на нови принципи ..свят.  В този поетичен образ на света нахлуват познатите митологични образи на апокалипсиса и сътворението. Но в обратен ред: Най-напред трябва да дойде апокалипсисът, разрушаването на стария свят, а след това да се създаде новият. Това, което служи за връзка между апокалипсиса и сътворението, е Революцията- моментът, когато ще се извърши преобръщане в заварения световен ред. Тя е представена като пречистваща и възраждаща сила. Самата идея за преобръщане пердполага не само наличието на две състояния на света, но и на определено действие, което да промени нормалния ход на нещата. Революционните действия са експлозивни, кратки и в същото време съдбовни.

    Идеята за апокалипсиса е свързана с идеята за Страшния съд. Няма друга причина за разрушаване на Стария Свят освен морална- този свят живее в грях и позор и затова трябва да бъде разрушен. Образът на греха, на безумието, на разблудния празник е описан последователно от поета в много от неговите стихотворения:

А сред оргии безумни
тъне празничния град
и всенощно в зали шумни
блика вино и развтрат
(„Бунта на Везувий”)

Пиршеството на празник разблуден
увенчано и с мрачен разкош
(„Пролетарий”)


Постепенно грехът сякаш завладява не само хората, но и града, който става символ на обречения свят. Той вече не е нромалното обиталище на живите, а Грешният град- Содом, Вавилон, Помпей, чиято единствено възможна участ е да изгори, изпепелен от Божествения пламък.

     Това обаче не може и не бива да става от само себе си. Необходима е морална присъда, предизвикана от гнева. Така се появява образът на съдния ден, който осмисля идващия апокалипсис:

Но иде ден на съд!Над майката земя
надвисва ураган и в громкия му зов
преплитат се в едно омраза и любов,
а майката земя възсепва се сама,
потъпкала греха, отърсила срама!
(„Ний”)


За да осъществи този съд са необходими ясни критерии- кое е добро и кое – зло. Гневът на робите не е спонтанен и хаотичен. Той почива върху знанието за доброто и злото. Нравствено мотивиран от идеята за престъплението и наказанието, апокалипсисът идва, за да разчисти място за нов свят. Така се стига до второто лица на революцията- Сътворението.

    Творчеството на „слънчевото дете” на младостта, на човечестото и на световната революция е хуманистично и в дълбоката си същност то е новаторско, естетически дръзко и експериментално. Голямата му сила е в посланията, в повика за състрадание към всички тези „бедни мои братя”, които имат потребност от закрила, и във вярата в „тълпите”, т.е. гражданското общество. Те са мощна сила и енергия, която ще донесе пречистващата буря, която от своя страна ще донесе ”вечна обич, вечна правда на света!” и „пир непознат”, т.е.  свят на нравственото и духовното, светлината и справедливостта, високия стандарт на живот.


 






Коментирай свободно: