Рицарите през 1100-1400 година

    Рицарите били тежко въоражени конници с благодорническо потекло. Те били основа на феодалните войски и играели важна роля в Кръстоносните походи и другите войни през Средновековието.

    Като отплата за земите, титлите и властта, която получавали от краля, феодалите трябвало да служат във войските на своя господар. Те били длъжни да си осигуряват добри коне. Въоражение и помощници (оръженосци). Тъй като в благородническите семейства наследници по традиция били най- големите синове, най- малките ставали рицари, за да се сдобият със земя. Рицарите, участвали масово в Кръстоносните походи. Някои от тях тръгвали към Светите земи, водени от дълбоки религиозни чувства, други имали една-единствена цел- да натрупат богатство или поне да осигурят прехраната си. Рицарите трябвало да бъдат не само добри воини, но и да притежават висши човешки добродетели. Поведението им се определяло от морални норми- смелост, честност, благородство, готовност за саможертва- макар че мнозина не се подчинявали на никакви правила.

    За рицарите единствените достойни занимания били войната, ловът и турнирите. Обучението на момчетата за рицари започвало на седемгодишна възраст, когато те ставали пажове в замъка на някой рицар. Начетиринадсет години вече били оръженосци, сервирали на трапезата, помаагали на своя господар да облече доспехите си и го придружавали в битката. Ако се справяли добре с тези задължения, след време оръженосците били посвещавани в рицарско звание. Рицарите демонстрирали своите бойни умения по време на тържествени борби с копия, наречени турнири, като повечето от тях носели шал или ръкавица от дамата на сърцето си, за да докажат, че се бият в нейна чест.

    По време на кръстоносните походи необходимостта от защита на малките кръстоносни държави, от грижа за ранените рицари и от закрила на поклонниците, довела до възникването на ордените на монасите воини. Много рицари, участници в кръстоносните походи, полагали монашеска клетва за въздържание и бедност и се присъединявали към военните монашески ордени на тамплиерите (храмовници), хоспиталиерите (йоанити) и тевтонците. Хората почитали тамплиерите и дори им поверявали парите си, когато се налагало да ги пренасят. С течение на времето орденът, който разполагал с огромно състояние, се превърнал в мощна накерска организация с разклонения в редица католически държави. За да конфиксува имуществото на тамплиерите, френският крал Фили IV ги обвинил в ерес и през 1312 г. орденът бил забранен от папа Kлимент V.

    В началото на XIII в. Тевтонският орден чието седалище до 1291 г. било в Акра, се преместил в Европа и се превърнал в основно оръдие на феодално-католическата експанзия в Прибалтика и северозападните руски княжества. В края на столетието установил власста си над Източна Прусия, части от Литва и Поша и създал голяма феодална държава. В битката при Грюнвалд в 1410 г. орденът претърпял поражение от обединените сили на литовци, поляци, руси и чехи.     Рицарите били изпратени на поход срещу катарите (албигойците)- привърженици на голямо еретическо движение в Западна Европа, които водели аскетичен живот и се обявили срещу много от порядките в католическата църква и цялата феодална система.

    От XIV в. Рицарството загубило значението си като военна сила и започнало да играе по- скоро церемониална роля. Някои рицари следвали своите високи идеали и продължавали да помагат на бедните и беззащитни; мнозина обаче се интересували единствено от властта и богатството. Рицарите често враждували помежду си и това била една от причините за неуспеха на Кърстоносните походи.