НИКОЛО МАКИАВЕЛИ 1469 - 1527. Една уникална личност

- Секция История

Николо МакиавелиИталианският политически философ Николо Макиавели е известен с дръзката си препоръка, че държавник, който иска да запази и да засили властта си, трябва да прибягва до измама, лукавство и лъжи, като ги съчетава с безмилостна употреба на сила.

Отречен от мнозина като безскрупулен негодник, възхваляван от други като твърдолинеен реалист, който дръзва да види света такъв, какъвто е, Макиавели е един от малкото мислители, чиито произведения се изучават внимателно и от философи, и от политици.

Макиавели е роден в 1469 г. във Флоренция. Баща му, правник, е член на именит род, но е зле материално.

През целия живот на Макиавели — върха на Ренесанса — Италия е разделена на множество малки княжества за разлика от такива относително единни държави като Франция, Испания и Англия. Ето защо не е чудно, че по онова време тя е военно слаба въпреки блестящата си култура.

В младежките години на Макиавели Флоренция е ръководена от прочутия управник от рода на Медичите — Лоренцо Великолепни. Но в 1492 г. Лоренцо умира и няколко години по-късно Медичите са прогонени от Флоренция. Тя става република и в 1498 г. двайсет и девет годишният Макиавели успява да се добере до високо място във флорентинската градска управа. През следващите четиринайсет години той служи на Флорентинската република и от нейно име изпълнява различни дипломатически задачи, като пътува до Франция и Германия и из самата Италия.

В 1512 г. Флорентинската република е свалена и на власт се връщат Медичите. Макиавели е освободен от заеманата длъжност и следващата година е задържан по подозрение, че е участвал в заговор против новите управници — Медичите. Подложен на изтезания, Макиавели твърди, че е невинен, и същата година е освободен. След това се оттегля в малкото имение в Сан Кашано, недалеч от Флоренция.

През следващите четиринайсет години написва няколко книги, от които двете най-известни са „Князът“ (1513 г.) и „Беседи върху първите десет книги на Тит Ливий“. Между другите му произведения са „Военното изкуство“, „История на Флоренция“ и „Мандрагора“ (чудесна пиеса, която, макар и рядко, се играе и днес). Но славата си той дължи най-вече на „Князът“, може би най-изкусно написания и най-лесен за четене философски трактат. Макиавели е женен и има шест деца. Умира в 1527 г. на петдесет и осем години.

„Князът“ може да се смята за буквар с практически съвети за държавен глава. Основната идея на книгата е, че за да преуспее, князът трябва да забрави всички нравствени съображения и да разчита само на силата и хитростта. Макиавели дебело подчертава голямото значение — над всичко друго — на доброто въоръжение на държавата. Той набляга, че може да се разчита само на войска, набирана от гражданите на самата държава; слаба и застрашена е онази страна, която разчита на наемническа или на чужда войска.

Макиавели съветва княза да си спечели подкрепата на простолюдието, защото в случай на бедствие няма на кого друг да разчита. Разбира се, Макиавели съзнава, че за да укрепи властта си, новият управник е принуден понякога да прибягва до мерки, които не се харесват на поданиците му. Но той смята, че „… когато е покорил дадена държава, завоевателят трябва да направи тъй, че всички жестокости да се извършат наведнъж — а не да се повтарят ден след ден… Облаги трябва да се раздават малко по малко, за да може по-дълго да им се радват.“

За да преуспее, князът трябва да се огради със способни и верни нему министри. Макиавели предупреждава княза да се пази от ласкатели и му предлага съвет как да прави това.

В XVII глава на „КнязътМакиавели разглежда въпроса кое е по-добре — да го обичат или да се страхуват от него.

Отговорът е, че трябва хем да се страхуват от тебе, хем да те обичат, но „…ако се налага да се избере едно от двете, много по-добре е да се страхуват, вместо да те обичат… защото обичта предполага низ задължения, който — понеже хората са себични — се скъсва, когато се случи да служи на личните им цели; а страхът се поддържа от угрозата от наказание, която винаги дава резултат“.

XVIII глава е озаглавена „По какъв начин князът трябва да държи на думата си“. Макиавели заявява, че „… умният управник не трябва да държи на думата си, когато това е в противоречие със собствените му интереси…“. И добавя: „Винаги се намират законови основания, които дават възможност на княза да намери извинение за това, че не е изпълнил дадено обещание“, защото „…хората са толкова прости и толкова готови да се подчиняват на потребностите на момента, че онзи, който мами, винаги ще намери такива, които искат да бъдат мамени.“ И като връх на всичко Макиавели препоръчва на своя княз да се отнася с подозрение към хорските обещания.

Често наричат „Князът“ наръчник за диктатори. Цялото поприще на Макиавели и другите му произведения показват, че обикновено той предпочита републиканското управление пред диктатурата. Но отчаян от политическата и военната слабост на Италия, той търси силен княз, който да обедини страната и да прогони разните чужди нашественици, чиито войски съсипват земята. Интересно е да отбележим, че въпреки препоръчваната от него цинична и жестока политика самият той е идеалист и патриот и не го бива много в измамата, която предлага.

Малцина политически философи са били отричани с такава злост както Макиавели. Години наред той е проклинан като въплъщение на самия дявол и името му е станало синоним на двуличие и лукавство. (Често най-злостните нападки идват от хора, които прилагат проповядваното от Макиавели лицемерие, а той по принцип вероятно би го одобрил.)

Критиките срещу Макиавели по нравствени съображения не показват, разбира се, че той няма влияние. По-уместно в тази насока е възражението, че в идеите на Макиавели липсва оригиналност. И в това има известна истина. Макиавели непрекъснато повтаря, че той не предлага нова политика, а само сочи методите, които от незапомнени времена князете успешно са прилагали. Макиавели постоянно илюстрира мислите си със запомнящи се примери от античната история и събития от по-новата италианска история. Чезаре Борджия (когото Макиавели възхвалява в „Князът“) не е научил своите похвати от Макиавели; тъкмо обратното, Макиавели се учи от него.

Вярно, Бенито Мусолини е един от малкото политически лидери, венцеславил публично Макиавели, но няма съмнение, че голям брой видни политически фигури са чели внимателно „Князът“. Казват, че Наполеон е спял с екземпляр от книгата под възглавницата си, а подобни неща се говорят и за Хитлер и Сталин. Все пак не е много ясно дали похватите на Макиавели намират в съвременната политика по-широко приложение, отколкото преди издаването на „Князът“. И това е главната причина да не го поставим по-високо в тази класация.

Но ако въздействието на Макиавели върху политическата практика е неясно, върху политическата теория то е безспорно. По-ранни мислители като Платон и Свети Августин примесват политиката с етика или богословие. Макиавели разглежда историята и политиката от чисто човешка гледна точка и не обръща внимание на нравствените съображения. Главният въпрос, който той внушава, е не как хората трябва да се държат, а как в действителност се държат; не как трябва стигнеш до властта, а как в действителност стигаш до нея. На влиянието на Макиавели в голяма степен се дължи фактът, че политическата теория се обсъжда днес много по-реалистично отпреди. Той с право е смятан за един от първосъздателите на съвременната политическа мисъл.






Коментирай свободно: