ЖАН-ЖАК РУСО 1712 - 1778. Една уникална личност

- Секция История

Жан-Жак РусоПрочутият философ Жан-Жак Русо е роден в 1712 г. в Женева. Майка му умира малко след раждането му, а баща му е прокуден от града, когато Русо е на десет години. Самият Русо напуска Женева в 1728 г. на шестнайсетгодишна възраст. Дълго време е неизвестен, скита се от град в град, мести се от едно място на друго. Има няколко сантиментални приключения. От връзката му с Терез Левазьор има пет незаконородени деца, които оставя в сиропиталище (накрая, вече двайсет и шест годишен, се оженва за Терез).

В 1750 г. трийсет и осем годишният Русо изведнъж се прочува. Академията в Дижон е предложила награда за най-доброто съчинение на тема полезни ли са, или не за човешкото общество и морал изкуството и науката. Съчинението на Русо, в което той стига до извода, че крайният резултат от напредъка на науката и изкуството не е благоприятен за човечеството, печели първа награда и авторът му изведнъж се прославя. Следват много други произведения, между които „Размишление за произхода на не равенството“ (1755), „Новата Елоиз“ (1761), „Емил“ (1762), „Общественият договор“ (1762), „Изповеди“ (1770), и всички те допринасят за неговия престиж. Освен това Русо, който винаги е проявявал силен интерес към музиката, написва и либретата на две опери.

Отначало Русо е приятел с някои от либералните мислители на френското Просвещение, между които Дени Дидро и Жан Аламбер, но скоро разбиранията му започват сериозно да се различават от техните. Той се противопоставя на идеята на Волтер да се създаде театър в Женева (Русо твърди, че театърът е школа за безнравственост) и така си спечелва трайната неприязън на Волтер. Силната емоционалност на Русо е в пълно противоречие с рационализма на Волтер и на енциклопедистите. От 1762 г. нататък Русо има сериозни неприятности с властите заради политическите си произведения. Някои от единомишлениците му се отдръпват от него и по това време той е обзет от параноя. Въпреки че някои хора остават негови приятели, Русо е подозрителен и враждебно настроен и се скарва кажи-речи с всички. През последните двайсет години от живота си той обикновено се чувства огорчен и злощастен. Русо умира в 1778 г. в Ерменонвил, Франция.

Казват, че произведенията на Русо са значителен фактор за възникването на социализма, национализма, романтизма, тоталитаризма и антирационализма, че те са проправили пътя на Френската революция и са допринесли съществено за съвременните идеали за демокрация и равенство. Като заслуга му се приписва и това, че оказал голямо влияние върху теорията за възпитанието. Твърди се, че теорията, според която хората са почти без изключение продукт на средата си (и следователно лесно се поддават на влияние), е заимствана от негови произведения. И, разбира се, с Русо се свързва мисълта, че съвременната техника и съвременното общество са лоши, и го окачествяват като родоначалник на идеала за „благородния дивак“. Ако той наистина беше първоизточникът на всички тези разбирания, би имал право на по-челна класация в тази поредица от статии "една уникална личност". Смятаме обаче, че много от тези твърдения са неточни или силно преувеличени.

Да вземем например идеята за „благородния дивак“. Преди всичко Русо никога не е употребил този израз, нито пък е бил поклонник на туземците от островите в Южните морета или на американските индианци. Нещо повече, идеята за „благородния дивак“ шества далеч преди времето на Русо и добре известният английски поет Джон Драйдън е използвал точно тези думи повече от столетие, преди да се роди Русо. Освен това Русо никога не е поддържал възгледа, че обществото е непременно лошо. Напротив, той винаги е твърдял, че обществото е необходимост за човека.

Това, че Русо е първоизточникът на идеята за обществения договор, е напълно погрешно. Тази идея е разисквана надълго и нашироко от Джон Лок, чиито произведения са издадени години преди раждането на Русо. А прочутият английски философ Томас Хобс обсъжда още преди Лок идеята за обществения договор.

Какво да кажем по въпроса, че Русо е бил противник на техниката? Напълно очевидно е, че през двете столетия след смъртта му техниката преживява нечуван напредък. Ако Русо й се е противопоставял, то очевидно е било напълно безрезултатно. Съществуващите днес предубеждения спрямо техниката не произтичат от произведенията на Русо, а са отпор срещу нежелателните последици, до които през последния век води неразумното й използване.

Много други мислители са твърдели, че средата има голямо значение за формирането на човешкия характер, и е нелогично да отдаваме на Русо заслугата за тази толкова обикновена мисъл. По същия начин национализмът е бил много силен фактор далеч преди това и той няма почти нищо общо с неговото възраждане.

А дали произведенията на Русо са проправили пътя към Френската революция? До известна степен несъмнено е така и важи с по-голяма сила за него, отколкото за Дидро или Аламбер. Обаче много по-значително в това отношение е влиянието на Волтер, чиито произведения са по-ранни, по-многобройни и по-ясно написани.

Съвсем вярно е, че Русо е противник на рационализма по темперамент, особено в сравнение с други прочути френски мислители от онова време. Но антирационализмът не е нещо ново: нашите политически и социални виждания обикновено се преплитат с емоции и предубеждения, въпреки че за да ги оправдаем, често съчиняваме рационални доводи.

Но макар влиянието на Русо да не е толкова голямо, колкото твърдят неговите поклонници (и противници), то все пак е значително. Съвсем вярно е, че той допринася много за възникването на романтизма в литературата, влиянието му върху теорията за възпитанието и практиката в тази насока е дори още по-голямо. Русо свежда до минимум значението на ученето по книга в детската училищна възраст, препоръчва преди разума да се възпитават чувствата на детето и подчертава колко е важно то да се учи от опит. (Между другото, Русо е един от първите, които говорят за предимствата на кърменето.) Може да звучи изненадващо, че човек, зарязал собствените си деца, има очи да поучава другите как да отглеждат своите, но безспорно е, че идеите на Русо оказват дълбоко въздействие дори върху съвременната теория за възпитанието.

В политическите произведения на Русо се срещат много интересни и оригинални мисли. Но над всичко се откроява страстният стремеж към равенство и не по-малко страстното убеждение, че съществуващото устройство на обществото е повече от несправедливо. („Човек е роден свободен, а навред е поставен в окови.“) Самият Русо едва ли би апелирал за насилие, но несъмнено е вдъхновил други да предпочетат насилствената революция пред постепенните реформи.

Възгледите на Русо за частната собственост (както и по много други въпроси) често взаимно си противоречат. Веднъж той определя собствеността като „най-свещеното право на гражданите“. Но не е излишно да кажем, че нападките му срещу частната собственост са оказали по-голямо въздействие върху вижданията на читателите му, отколкото неговите благи думи за нея. Русо е сред първите велики мислители, които сериозно атакуват институцията на частната собственост, и в този смисъл може да бъде смятан за един от предтечите на съвременния социализъм и комунизъм.

И накрая не бива да пренебрегваме конституционните му теории. Главната идея на „Общественият договор“ по думите на самия Русо е „пълното отчуждаване на всеки и на всички негови права от цялата общност“. Такава фраза почти не оставя място за граждански свободи и за човешки права. Самият Русо е бунтар срещу властта, но главният резултат от тази негова книга е, че оправдава бъдещите тоталитарни режими.

Русо често е критикуван като крайно невротична (ако не и параноична) личност, като противник на женската еманципация и объркан мислител, чиито идеи са непрактични. Такава критика е до голяма степен оправдана. Но далеч по-важни от недостатъците му са мълниеносните прозрения и блестящата му оригиналност, които повече от две столетия въздействат върху съвременната мисъл.






Коментирай свободно: